Спрях да гледам телевизия преди около 20 години. Спомням си редица много ярки моменти свързани с гледане и слушане на телевизия през този дълъг период и почти винаги моето заставане физически пред екрана е завършвало с емоционални взривове. Един от малкото пъти, когато проявих търпение бе по време на изборите в Америка, когато Клинтън и Тръмп дебатираха предизборно. Обзаложих се на една торта кой ще спечели и след това ядохме торта. Следващият път, когато съм сядала да гледам телевизия е... Няма такъв.   

И всеки път, когато някой ме попита защо нямам телевизор отговарям, че съм социално слаба и не мога да си позволя толкова луксозна вещ. За съжаление чувството ми за хумор и самоирония не винаги са разбрани правилно. Трудно ми е да обяснявам защо телевизора излиза много скъпо и вече не използвам тази шега от страх някой благожелател да не отиде да ми купи телевизор с емпатичната потребност да направи света ми малко по-порядъчен. Спомням си колко пъти се заканвах на стария телевизор в предишното ми жилище, че ще го изхвърля през прозореца. Един ден даже се заредих над него и пред погледа ухилен на присъстващите се опитах да вдигна огромния кинескоп напълно безуспешно. Ако можех да го вдигна щеше да полети от седми етаж. Когато кинескопа изгоря цяла сутрин пях весели песни и когато на вечерта беше внесен новия смарт телевизор с размер пет на шест метра щях да получа удар. До тук с физическото притежаване на телевизор. Днес спокойно мога да кажа, че съм напуснала това жилище, защото там имаше телевизор. Дано онези, които имат чувство за хумор разберат метафората по правилният начин.     
Погледнато отвътре, обаче, телевизора е като радиостанциите, които твърдят че Адолф е раздал на населението в Австрия. Гледах една дама, която разказа, че преди началото на войната масово са им раздали радио приемници. Имало е за всички и по тези радиоапарати е вървяла почти само една станция. Според нея това е бил много ключов момент в подготовката на населението за това, което следва. По същия начин днес във всеки дом има не по един, а по няколко телевизора. Телевизори има и в детските стаи и в кухните, а в някои домове дори в тоалетната.   

Но не е ли телевизора едно от най-вълнуващите неща които са се случвали на човечеството. С натискането на едно копче целият свят влиза в дома ти и имаш достъп до всякаква информация. Нали информацията бе най-ценното нещо, което един човек би могъл да добие? Някъде там в интервала от 54 – 890 MHz във въздуха е нагнетено всичко, което трябва да знаем за света. Хартията е вече демоде, потока е безспирен, публиката е удавена в съдържание, космоса е на колене.Вече 100 години това устройство казва на хората какво мислят, какви са им проблемите, кого не харесват. Това е един много дълъг период и въпреси привидната плуралистично изглеждаща среда средството е повече дезинформационно отколкото информационно. То е 100% развлекателно пособие и възпитава лековерие.   

Въпреки, че безброй пъти съм залитала в посока да критикувам рекламните блокове то винаги е било насочено към съдържанието на рекламите, а не към логиката на рекламната дейност. По същия начин всеки път, когато съм критикувала телевизиите е било в посока на съдържанието, което проектират върху потребителите, а не към модернизирането на информационния поток.  И моята критика не е била към здравословната страна на физическият престой 16 часа на ден пред телевизора, а към простият факт, че не е нормално с каквото и да се занимаваш от кутията някой да говори успоредно на теб и на събеседниците ти. Не е нормално да седиш с приятели в приятен разговор и успоредно на вас да върви друг разговор някъде в някакво студио по друга тема.

Тва е абсурдно като постановка. Да слушаш успореден разговор е неприятно дори в заведение навън, камо ли у дома докато се опитваш да се наслаждаваш на някоя приятна среща. Или по друг начин казано привикването в подсъзнанието ти постоянно да се инфилтрира чужд конструкт каквото и да правиш, където и да си, не намирам по никакъв начин за нормално. Какво мисли един, какво мисли друг. Защото 90% от това, което хората мислят на глас е или маловажно или е вече бита карта. Големите новини на деня не са много на брой и могат да бъдат съобщени с няколко думи. Големите събития, които заслужават твоето внимание няма да стигнат до информационния поток и проследяването му е на практика абсолютно безсмислено.   

Проблемът не е в технологичния подем, проблема е в модуса на онзи, който проектира съдържанието. На мен ми е достатъчно да прегледам в интернет някои записи от телевизионни предавания за да установя кои хора са ми интересни като начин на мислене и автоматично отивам и си намирам техни книги. Защото интересни са ми не въпросите на журналистите, а начина на мислене на определени личности. И не ми е задължително да мисля, че са прави във всички свои съждения. Не ми е необходимо да се прехласвам по тях или да ги величая. Ако мисловният им конструкт е интересен и се вписва по адекватен начин в съвремения дискурс аз ще им дам от моето време, но не през призмата на нечие студио и модус, а през личния им поглед. Има хора, които нямат книги, тях следя целево онлайн, но да включа телевизор и той да ми изплюва ежесекундно някакво съдържание това ми изглежда страховито. И то е страховито, но потребителите не го виждат по този начин. Те най-често казват, че не им пречи или, че не го слушат. Няма такова нещо. Всичко, което си мислят, че не слушат отива директно в подсъзнанието им. Завинаги.  

още, по опасна..защото, те манипулира/ чрез 'обратна връазка'

малка си, ощее,мила...като Граховата Принцесса..
но, па..така, напориста )
аванти..

И двете са верни.
В романа "Бел ами" на Мопасан, разговорите в обществото (на образовани хора) се въртят около последните новини в пресата. Дали случайно, собственик на вестник е евреинът Валтер.

Журналистиката се изнесе в малки предавания, подкастове лични влогове и статии. В големите медии остана само платения план на съдържание. Има хора, които не се ориентират в това блато. Те няма да разберат нито мен, нито теб, нито Джули.