- Ехо... Ехо... Има ли някой там? – Чу Никола в лявото си ухо и зениците на очите му се разшириха. Той стана и като обиколи стаята погледна към жена си с въпросителен поглед:

- Ти чу ли нещо?

- Не, Никола. Нищо не съм чула. Нищо не зная. Ходя си на терапията. Нищо не съм видяла.

- Чуваш ме. Добре. Само няма да се плашиш. Всичко съм измислил. – Каза отново гласа в ухото на Никола и той се отпусна на канапето и продължи да гледа жена си въпросително.

- Не искам да знам. – Тя отвори книгата си и продължи да чете – Наистина.

Никола поседя така и като не последва нищо включи телевизора. Тя почете известно време книгата си и отиде да провери дали е готова храната. Докато тя се суетеше в кухнята и сипваше по чиниите яденето Никола почувства желание да стане и да отиде до телевизора.

Застана прав до него и едната му ръка се вдигна и пипна пластмасата. После се пресегна и пипна кабела. После се пресегна и пипна рафта с книгите. После рамката на прозореца. После стъклото на прозореца. После пердетата. И така той започна да опипва различни вещи докато на барплота не взе една бъркалка за кекс и внезапно търсенето спря. Той отиде до прозореца и го отвори широко. Усети как се вдига във въздуха леко, леко. И наистина почувства се лекичък, все по лекичък докато краката му не се отлепиха от пода.

Изкачваше се нагоре, нагоре. Вече висеше на двайсет саниметра във въздуха и усети как започва да се върти. Поледа му в почуда опипваше целия апартамент и дори срещна очите на жена си, която наведе глава с въздишка. Тя до такава степен не искаше да знае за неговите странности, че не забеляза, че той виси във въздуха.

Никола се въртеше, въртеше и ръката му започна да се протяга и да насочва бъркалката. Косата му започна да се наелектризира и всяко косъмче по тялото му се опита да щръкне в някаква посока. Тялото му се понесе към прозореца и на перваза спря.

Никола започна да усеща някакво напрежение в челото си, в пръстите на краката си. В корема си, по кожата си. Някакво напрежение, което неясно от къде идваше и на къде отиваше.

- Мила...

- Ей сега...

- Ела за малко. – той въртеше очи в незнаене какво да прави.

- Идвам. – тя овкусяваше салатата и й оставаше съвсем малко.

- Моля те... – той се опита да се завърти във въздуха, но в този момент през него претича много силен импулс,  той се изпъна в шпиц и косата му щръкна напълно все едно го е ударила светкавица.

Жена му взе купата със салата, заобиколи барплота и като го видя така във въздуха изпусна салатата на земята. Той висеше на двайсет сантиметра във въздуха, ококорен, изпънат, косите му стърчащи във всички посоки с бъркалката в ръка и отворена уста. Гласа прошепна в ухото му.

- Изпратихме съобщението. Скоро ще дойдат да ме приберат. Благодаря за междупланетарното сътрудничество. А, да. Оправих ти настройките за артрита в ДНК кода. Няма да имаш такива проблеми.

И тялото на Никола се отпусна и той падна по дупе на земята.

- Какво става? – жена му примигваше неразбиращо.

- Мисля, че току що изпратих съобщение в космоса. – запримигва и той.

След два дни психолога ги прие в кабинета си зедно и по спешност.

- Кажете, сега какъв е проблема.

- Как какъв?! Стърчи във въздуха, косата му щръкнала – започна тя – Това не може да е нормално. Стиска една бъркалка от два дни.

    Никола вдигна бъркалката във въздуха и я показа на психолога, а тя продължи да говори.

- Опитвам се, наистина се опитвам да приема всичко това, но вие трябва да му помогнете.

- И аз се опитвам да му помогна. – започна психолога.

- Да, помогнете ми. – каза и Никола. – Явно съм похитен от извънземни.

- Ма как извънземни! – Психолога си хвърли химикалката на бюрото и разочаровано разтърка очи. – Ето така става! Така става, когато единия има проблем – той псочи жената – и се опитва да изкара другия виновен! И синдрома на жертвата вадите... Просто ужас. Моята жена твърди, че съм имал социално неприемливо поведение, когато употребя алкохол на сватба. Това е психически тормоз, който тя упражнява върху мен.

Двамата „пациенти“ го гледаха изненадано.

- Но проблемът е в мен. – промълви Никола. – Чувам гласове...

- Ма как няма да чуваш гласове, бе човек! И съобщения в космоса ще изпращаш! И космически кораби ще започнеш да виждаш ако продължавате така. Проблемът е в нея. Не е никак случайно, че вещиците са ги горили на клада през средновековието. Има отдушници и има митология. Защото вещицата е дълбоко закоренена във всяка жена и когато това излезне не гласове ще чуваш ами наистина ще летиш във въздуха.

- Но той наистина висеше във въздуха.. – тя се ядоса, защото се обиди, че я наричат вещица.

- Как може такова нещо! Имате проблем, госпожо, и толкова! Не го прехвърляйте върху мъжа си. Достатъчно страдание му причинявате. Имате травматични отношения с родителите и затова вътрешното иска да излезне и се появява тази митология с вещицата, за която ви казах. Няма да ходите веднъж в седмицата на психолог. Ще ходите всеки ден. И аз ще се уверя, че това ще се случи.

- Тоя е пълен хахо... – Никола чу гласа в ухото си. – Ако знае само колко сме много...

- Ето! Ето пак го чух. Каза, че са много! – Никола стана прав.

- Край, това мина всякви граници. – стана прав и плсихолога.

- Всеки ден ще ходите, госпожо! Писна ми да гледам невинни хора да страдат. Имам един колега той ще ви оправи. Изследването за вещиците е негово. Право там ви пращам!

Двамата пациенти се спогледаха уплашено... А извънземното, което чакаше да дойдат да го приберат си отбеляза преди да си тръгнат от тази планета да посетят любезния доктор.