Дяволското гърло

Дилян взе слушалката в ръка и набра номера. Залата беше празна, толкова празна, че сякаш високия таван бе като капак на тенджера и той, сам самичък в това огромно пространство бе като един картоф търкалящ се наляво на дясно в очакване да се появят и другите съставки на ястието, но по това време на нощта никой не искаше да го сготвят. Хората бяха по домовете си и сам той стърчеше до един обществен телефон в пълно отчаяние.

- Стефке...

- Диляне? Къде се загуби, бе човек. Обади се във вторник и от три дни ни кос ни вест от тебе...

- Стефке... – Той захлипа в телефонната слушалка и като подсмръкна шумно избърса си очите.

- Плачеш ли, Диляне? Поболях се да те мисля. Викам си тръгвам да го търся. Телефона ти е изключен.

- Стефке, слушай, пиле. Загубих го. Чакай да ти кажа. Никога през живота си не съм се чувствал толкова малък. Мъничък. Миниатюрен мъничък човек. Не зная човек ли съм. Аз човешко същество ли съм? Или съм добитък някакъв? Сякаш света е станал едно различно място, Стефке. Изгубих се. Изгубен съм. Душата ми се загуби тука в това дяволско гърло.

- Как си се загубил. На коя улица си?

- Улица? Какви улици, бе Стефче. Тук няма улици! Има само тунели. Стълби нагоре, стълби надолу. И хора, които бързат всеки за някъде. Един побъркан град с едно огромно дяволско гърло отдолу и аз вече кой ден по ред бродя като някакъв идиот и не мога да намеря изхода.

- Какви ги бръщолевиш, бе Диляне?! Как така няма улици? Да не си пиян? Да не са те упоили нещо?

- Улици има, но не можеш да ги пресечеш. Всичко е забранено, разбираш ли! Всичко! Слушай, слушай ме. Чуй ме. Аз... Аз за пръв път в живота си не зная какво да правя. Разбираш ли. Всяка част от мен крещи, че се случва нещо нередно, но никой, никой сякаш не вижда в какъв омагьосан кръг живеят. Пътуват нанякъде, обикалят по тези коридори, от къщи на работа и обратно и сякаш не виждат, че света се е превърнал в едно менгеме, което те стиска за гушата. Дави те като все едно няма въздух и си под водата. Тунели, коридори, ескалатори. Завиват наляво, после надолу, после се качваш нагоре пък те качват на мотриса, пък излизаш в друга част на града и за да стигнеш до спирка трябва да прекосиш площад по синя алея, ама има и жълти... Тук е разрешено за едни, там за други. Сега съм на етаж, на който влизаш в огромен магазин, на който входа му е от тук, а изхода му е три нива по-надолу на спирка през два квартала. И се излиза през извит син тунел, разбираш ли? И ти не знаеш къде си. Аз не зная как да ти го опиша. И има табели и винаги си на път с предимство! И те дебнат да не завиеш в грешна посока и ако объркаш пътя си в нарушение. Седнеш някъде дойдат – тук е забранено да се сяда. Спреш някъде – тук е забранено да се спира. Въздух не ми стига, нямам представа как да ти кажа колко отчаян се чувствам и колко изгубен.

- Диляне, поспри малко. Да пратя татко да дойде да те вземе...

- Не! В никакъв случай! Стойте си там на село. Да не сте посмели да дойдете. Аз ти казвам, от понеделник търся пътя към автогарата. Стефче... – той се подпря на кабинката и разтърка челото си – Аз ще си намеря пътя към къщи. Не се бой за мене. Просто исках... Просто исках да ти чуя гласа. Ей така малко... Не да те плаша, просто... Просто като колехме прасето някога и очите, погледа, разбираш ли. Гледам в една тоалетна тука очите ми са като на прасето. Уплашени, объркани. Едно такова само страх вътре. Няма друго, страх и ужас. Тъй не става, инак не става. Не знаеш на къде да поемеш. Всяко движение ти е грешно. Не знаеш кой си, не знаеш за чий си тука. Ей така, ходиш напред назад... Сянка от човек. Човека го няма. Един номер ходи напред назад.

- Диляне... – тя замълча за момент, но после с по-бодър глас продължи – Слушай ме сега. Ти си намери пътя към дома, аз съм тука. Чакаме те. И повече няма да кажа. Чакам си те.

- Да. Прибирам се.

Той затвори слушалката и разтърка челото си. Отиде до един апарат със закузки и извади стотинки от джоба си. Започна да търси къде да вкара стотинките, но имаше съвсем тънък процеп. Започна да ги вкарва вътре, но апарата ги превъртя и ги изхвърли в краката му. Той извади банкноти и ги вкара в процепа, но апарата изхвърли и тях като на екрана се изписа надпис, че приема само плащане с карта. Еми той нямаше карти. Ни банкови карти, нито карти за игра. Да имаше поне карти за игра щеше поне да да се позабавлява. Обърна се и като започна да рита стотинките в различни посоки те захвърчаха по идеално почистения под и започнаха да падат през парапета към долните нива.

Ехе! Очите му светнаха. И като изсипа една шепа на земята започна да ги рита и да си ги гони. Тичаше по големия празен етаж като малко дете и за момент някаква светлинка проблясна в очите му. Както някога ритаха камъчета в прахта с децата. Вървиш вървиш пък ритнеш някое камиче и то изхвърчи край пътя.

Така рита стотинки докато всичките не хвръкнаха през парапета и лицето му се разведри и усмихна. Остана му една последна и с нея си поигра повече. Ритна я към дъното на залата и тя се завря на място, където не можеше да стигне с обувката си. Коленичи и зачопли с пръсти да я извади. Но тя така се заклещи, че той вдигна очи да види в какво я завря. Когато погледа му проследи двете сфери и тръбата, която тръгваше от тях, извиваше се някъде горе и се спускаше надолу в трета сфера чинето му овисна. Той стоеше на колене под скулптура на един огромен, овиснал, триметров...

-  Никой няма да ми повярва...

- Ей, господине! Да извикам охраната?

Дилян вдигна ръка от лицето си и огледа мъжа, който се беше надвесил над него.

- Не може да се облягаш на скулптурата. Забранено е да се пипа!

- Каква скулптура... - Дилян леко разтърси глава и започна да излиза от унеса си. Колко време е минало, сигурно бе задрямал. Той се обърна и видя, че се е облегнал на едната топка.

- Не те знам от къде си, но това е изкуство!

- Бе какво изкуство, бе... - Дилян се изправи и протегна ръка, към нещото. - Не виждаш ли какво е това?! Сляп ли си?

- Кой е сляп, бе! Идвам на работа и гледам поредния нехранимайко, който не спазва правилата! Има си правила! Ако всеки прави каквото си иска знаеш ли какво ще стане?!

- Какво ще стане, бе момче?! Кажи ми какво ще стане! Имаш ли двайсет години? Трийсет? Какво ще стане от това, че съм се подпрял на фалоса?

- Това не е фалос! Това е модерно изкуство!

- О, извинявай, ние от село не разбираме от изкуство. Ние сме едни тъпаци, които от нищо не разбират. Сигурно живееш някъде наблизо, от пъпа на града си и много ги разбираш нещата.

- Точно така. Ей там отсреща живея и много ги разбирам нещата.

- И колко време ти отнема да дойдеш на работа, момче от центъра на града?

- Не е твоя работа. Много добре съм си подредил нещата, много благодаря. Само час и половина. Хайде поредния с маршрутни съвети! Аман вече...

Дилян се плясна през челото и се огледа.

- И ако искаш да знаеш съм доволен. - продължи другия - Доволен съм, защото вашето поколение е оставило страшна каша, която ние десетилетия няма да можем да подредим. Седите си там в гората и си живеете в миналото. Ядете храна, която мирише на пикоч и животни.

- Гората? Картофите в гората ли растат, бе момче. Месото, чушките. По дърветата ли? Месото от земята ли го копаем?

- Не, има си фабрики, има си заводи. Ако зависехме от вас човечеството щеше да загине от глад за една седмица. Аз всеки ден зареждам автоматите с храна и не съм видял гладни наоколо!

Дилян примигваше. Малкото пиленце, което мислеше да удоши с два пръста като се прибере сега му се видя много драгоценно. Пълно с живот. Пълно с толкова много смисъл.

- И ти си щастлив в този нов свят?

- Разбира се! Сутрин ставам, деня ми е подреден. Няма хаос, няма чудене. Ако видя нещо нередно докладвам на охраната, те идват и веднага премахват нарушителя. И всичко отново е подредено. Ако видя петънце, забърсвам го. Ако не мога викам да почистят. Има си хора за всичко. Има място за всичко. Огледай се, това е идеалният град. Имате ли такива съоръжения в гората? Или спите по дърветата във вързопи? Вие сте минало. И скулптурата ми харесва. Защото е интересна. Защото е нещо ново, защото е нещо различно от всичко, което вие сте. Това е изкуство. Ти просто не го разбираш. Жалък си. Жал ми е за тебе. Погледни се, опърпан си, проскубан. Сигурно си някой безработен, който нищо не може и затова е дошъл в големия град да си опита късмета. Ами имам новина за теб, чичка, бъдещето не те иска. Върни се обратно в дупката, от която си изпълзял. Явно нямаш нужните качества.  Модерният свят вади само най-доброто от хората. Само силните оцеляват. Останалите трябва да си отидат. Да си отмрете там. Ясно ли ти е? Разбра ли какво ти говоря?

И в този момент Дилян си спомни Гошко. Гошко Дебелото. Така му казваха. Вися вързан надолу с главата от моста над реката цял час преди да го отвържат. Ей, че хубав спомен. Гошко тогава научи, че не е хубаво да крадеш сандвичите на другите деца. Негативният опит учи много повече от положителния. Ефекта е мигновен.

Дилян прескочи тялото на новия си познат и само хвърли поглед дали ще се изправи след удара. Като видя, че помръдва потърка леко челото си и се усмихна. Друго си е да удариш глава на някой, който много приказва. Възпитателно е. А и някак почувства се по-ведро. Хулигана в него за момент събра смелост да стъпи на поредния ескалатор в търсене на изхода. Винаги има начин. Винаги има решение. И той щеше да го намери.