Васил Петлешков


Отечество, родина - тези слова звучат гордо.
Едно чувство много дълбоко и сложно,
което се, явно, в цялото тяло намира
и кога го докоснеш да излезе напира.
Пет века това място стърнеше от болка -
кланета, жестокост под империя войнска.
По цялото тяло в огън щипеща и лютяща,
а отдолу мъка за свобода пареща, крещяща.

„Пет века!“ рече Волов - „Стига толкова!“
„Огън ме гори, братя, махаме окова!“
Петлешков и Бенковски го гледаха решително
да говори умееше Волов много убедително.
Заклеха се там и тогава, каквото и да става
за своята родина комитета на бунт се вдигна.
Петлешков веднага се върна в Брацигово,
събра четата и на мегдана, обяви го.
За чест и свобода събрали се бяха сите.
Пушки гърмяха, радваха се гласовито.
Бойници укрепиха по цяло Брацигово,
на пътя каруци спряха, блокираха го.
Извадиха и приготвиха дървените топове,
направиха и капани на всички входове.
Престрелки започнаха с разни заптиета,
закани дръзки, дори имаше и кланета.
И ето свободата започна да им харесва,
дори чорбаджиите по нея прехласна.

Но бунта бе кратък. Хасан паша пристигна
и Бразигово нападна с умерена сила.
Бунтовниците добре си позиции държаха
и със заплахи започна да ги бори пашата.
И чорбаджиите за преговори, предатели същи,
веднага отидоха и платиха му да не се мръщи.
И той ги пусна да се върнат по своите къщи,
че получи суми, подкупи и подаръци тлъсти.
Бунтовниците оръжие трябаше да оставят,
по домовете да си идат, бунт да забравят.
Доволен пашата вдигна се и даже си тръгна,
но по пътя башибозук го срещна и го върна.
И рече му: „Него искам. Там има комита.“
Пашата се върна и чорбаджиите свика:
„Веднага да се предадат всички!“ им каза,
запали две къщи и седна да чака с омраза.
Заптиетата тръгнаха като бесни да търсят,
Васил чакаше, а селяните взеха да се кръстят.
И сграбчиха турците пастрока му като бесни
„Нея питайте!“ викна той и в двора тесни
посочи майка му, която от тях се уплаши.
„Василе!“ - викна тя - „Сине сиромаши!
Покажи се, майка, всички ни ще утрепат!“
Васил чу тези думи и с грохотен трепет
жалък и позорен сърце му се изпълни.
Що за слабост човешка! Позор и мълнии!
Да пропадне в земята от тези тежки думи
той би могъл на място там да се срине.
От срам и обида, не можа да ги подмине.
Не можа слабостта дори на своята майка
да прости, да омаловажи как се вайка
зарад него се бои и живота й по й е ценен
от идеята за свободата. От нея отгледан
как се случи да е толкоз различен?
И как по начин необичаен, непривичен
не се той боеше ни от смърт ни от среща
със съдбата си. И заптиетата насреща
не му се видяха ни силни, ни страшни,
че той знаеше нейде глас народен важни
днес над поробителя чете тежка присъда.
И въпреки, че неговото участие свършва
той знае, той чувства дълбоко в душа си,
че сите тия, така уплашени сиромаси
скоро ще бидат в своя земя свободни люде
и кога гайда Българска вой силен надуе
не ще се вече от поробител нивга страхуват.
И въпреки жертвата нему телесна, да робуват
вече нивга няма да са съгласни. Нивга!
„Покажи се, комита“ глас турски вика.
Четниците при Петлешков се скриха
и му заговориха какво се случва по село,
как всички плачат, как се е провело
тършуването и колко са души заклани.
Някои умират, други страдат от своите рани.
и ако той, Петлешков навреме не се предаде
всички в ада със себе си ведно ще отведе.
Помисли Васил над тези тежки думи.
„Майко аз ти прощавам и ти прости ми!“
рече тихо и отровата бързо изпи до дъно.
Скочи на двора „Води ме!“ викна от гърло.
Вързаха го на прити здраво в земята забити
и накладиха два огъня да го горят страховити.
„Казвай имената на замесените комити!“
Петлешков огледа пламъка как се вплита
по дрехите му как се безпощадно катери
и го пари, прежулва му кожата. Длани разпери
и само въздъхна поглед впил във пашата.
Пламъка се качи нагоре и обгори му косата.
А той отвори уста да извика от болка,
но я преглътна, огледа ги злобно с усмивка.
Желязо обгорено извади пашата „Имената!“
Жигоса му гърдите, в крака му въглени събраха.
Васил силно извика. „Аз съм главния комита!
Правят каквото аз кажа! Аз сбрах ги сите!“
Сложиха му въглени в пазвата и се радваха,
но съмнение в очи им проблесна, не успяваха
да го накарат да проговори, гореше целия,
а мълчи и не казва. Луд ли бе или верни са
думи му искрени. Пашата вече не знаеше.
Направи знак огъня да разбутат, изправи се.
И в лице му застана и помириса отблизо
изгорялата плът, изглеждаща уродливо,
но очите там вътре под обгорели клепачи
святкаха зверски, решителни, не вяли.
Пашата приведе се и му с добро заговори,
не знаеше, че е погълнал силни отрови:
„Кажи ми човешки, аз ще те пусна в замяна.“
„Казах вече... Сам съм. Други няма.“

Дали ще навеждаш до безклай глава преклонена,
дали ще ти горят бавно душа изморена,
дали ще видиш ада, ще те унищожат злобно...
Отечество, родина - тези слова звучат гордо.


1876 г. - Априлското възстание избухва и Васил Петлешков координира с Волов и Бенковски бунта в Брацигово. След като бунта е потушен Васил Петлешков се предава на турците и е измъчван да предаде останалите от революционния комитет. Поставен между два огъня, обгорен и измъчван той само повтаря: „Сам съм. Други няма.“

Ех, че ода си написала!