Влезна висок, жилав мъж, който добре познаваше.

- Влез Ивайло. Какво мога да направя за теб днес?

- Ами... Аз съм дошъл да питам дали мога да ипотекирам и другия си бял дроб.

- Не. Само един имаш право. Я да погледна профила ти. Така. Виждам, че вече си използвал възможните застраховки и ипотеки. Използвал си лимита си за заеми разрешени по твоя план на потребление. На този етап аз нищо не мога да направя за теб освен да ти препоръчам да вземеш заем от приятел или от роднина.

- Не мога. Приятелите не искат да пишат, че са ми дали заеми. Предлагам им черни купони, но отказват. Имам малко спестени.

- Колко?

- 400 черни купона имам.

- За тия пари мога да ти продам само два коефициента дълг.

- Не разбирам. – Седна на стола Ивайло. – Аз наистина не разбирам. Работя за да се сдобия с дълг, който ми осигурява живота, който живея. Взимам заеми за да увелича този дълг, ипотекирам, залагам, пилея... Пилея! – Ивайло вдигна ръка във въздуха и направи жест, който трябваше да изрази до каква степен не може да проумее движението на авоарите си. – Изхвърлям неща само и само за да вляза в недостиг. Вчера счупих чисто нова машина за да изпише, че вече я нямам и съм в недостиг на задължителната за първата ми необходимост по плана ми кафе машина. Защо след като съм натрупал толкова много дълг продължавам да не мога да насмогна на изискванията към мен? Правя каквото мога. Защо никога не мога да постигна една стабилност и най-накрая просто да се наслаждавам на живота си, който също дължа по силата на всичко казано до тук, на щата. Защо?

- Какво не разбираш?

- Не разбирам защо трябва дълга ми постоянно да се увеличава?

- Ами не го увеличавай, Ивайло. Разплати всичко.

- Хайде сега, обществена тайна е, че хората, които имат дълг под коефициент 123 са ненужни и много бързо системата се освобождава от тях.

- Обществените тайни не са законите на системата. Системата прави всичко това за да имаш всичко, от което имаш нужда. Ти имаш нужда от дом, кола, устройства, здраве, застраховки и така нататък. Но ти не си дошъл тук за да ми губиш времето, нали? Аз съм търговец. Аз продавам дългове. Облигации. Ако не си тук за да купиш дълг е време да си ходиш.

- Значи ще оставиш да ме изчистят?

- Не. Аз няма да те оставя. Ти сам ще се оставиш. Аз през годините ти помогнах с каквото можах. Ако ти не притежаваш облигации, ако някой друг не дължи за теб достатъчно копаенето по теб е изчерпано. Разбираш ли какво ти казвам?

Ивайло се изправи и извади от джоба си едно листче. Хвана го с две ръце и прокара пръсти по него, като с нокти подравни сгъвките. Бавно и замислено. Помълча няколко мига и като погледна Лупанов право в очите заговори с треперещ глас.

- Вярно ли е, че обществото може да образува дълг върху мен ако наруша някой закон?

- Да. Така е. Казвам ти го само защото си ми симпатичен. Ако извършиш престъпление срещу теб се образува процедура, за която ще бъде таксувано цялото общество и твоят коефициент на полезност ще се покачи драстично. Защото за теб и разходите по теб ще бъдат наложени, и удържани такси и глоби, които ще станат принудително дълг на обществото за теб.

- Ако убия човек? - Ивайло продължаваше да стиска с нокти листчето и продължи да гледа Лупанов право в очите. – Да кажем, някой, който има огромен дълг към щата и така обществото ще задлъжнее още повече и дори ще помогна на много хора.

Лицето на Лупанов стана ледено хладно, а ръката му се спусна надолу към паник бутона готов да го натисне.

- Ако нараниш такъв човек всички като теб, на които той всеки ден помага ще останат безпомощни.

- Това не ме притеснява. Той има много конкуренти. Ще заграбят неговият щат към комитета.

- Той може да е подготвен за такива ситуации и да те изпревари. – Лупанов натисна паник бутона и някъде отзад се чу как вратите на офиса се затвориха плътно.

- Ето това беше първата ти грешка тази вечер. Не ми остави голям избор, нали? Ако сега не те довърша съм мъртвец. Нали?

- Не. Ти не си убиец. – Лупанов се усмихна като скръсти пръстите на ръцете си и се облегна назад. – Ти си един нормалин гражданин, който просто има нужда от почивка и експертната помощ на щата. Стигнал си до етап, в който само те могат да ти помогнат.

- Ясно. – Ивайло внезапно извади от панталона си дървена прашка и като пусна листчето видя се, че в ръката си държи камък. За части от секундата я опъна и уцели Лупанов право в главата. След което заобиколи бюрото му и като взе една статуетка на комитета го довърши по толкова грозен начин, че когато описваха убийството служебните лица специалисти по граждански контрол и защита записаха в протокола само част от фактологията.

Когато го арестуваха Иваело беше вече лице със специален статут и беше изведен по правилата напълно защитен от възможните свидетели. За 30 минути попадна в няколко специални програми, по които бяха начислени тежки административни глоби за редица нарушения и бяха заведени 4 процедури по международни спогодби, по силата на които коефициента му на полезност се покачи до нива, за които, и цял живот да бе блъскал не би могъл да постигне. Просто защото сега системата пое отговорност за неговото съществуване и му натовари ниво на дълг, което от тук нататък обществото беше длъжно да погасява за него. И неговият живот беше в безопасност. Той принуди другите хора да дължат за него.

Качиха го в един мобил и го откараха в службата си за да продължи оформянето на документите по заведените процедури, а той се отпусна на седалката и се загледа в света, който виждаше през стъклото. За пръв път от 28 години дишаше спокойно без страх за живота си. Без страх, че утре някой може да реши, че вече не е необходим на никой. Че за него не се длъжи нищо и доходността му е под това, което системата желае да източи от съществуването му. Без ужаса на утрото, в което не знаеш дали случайно цифрата над главата ти няма да падне под необходимото ниво за да те пазят жив. Иска се – помисли си той – особено животинско чувство на жестокост да оцелееш в този свят. На мен ми омръзна да умирам всеки ден. Сега ще живея на гърба на другите.