Някога четях Сартр и се чудех какво има предвид под това, че писателят трябва да бъде отговорен към времето си. Младостта съчетана с представите за свободата на мисълта, особено в изкуството, ме караше да си мисля, че изкуството е място, където просто можеш да бъдеш себе си. Фантастиката показва, че нищо не е задължително. Но годините минаха и аз разбрах, че тези младежки съждения не са правдиви. Фантастиката твърде често отразява именно проблеми възникващи в съвремието на писателя или във времена, които той желае да изкоментира. Разбрах какво е фашизъм от Азимов. Не само прогнозен характер има фантастиката, но тежко изобличителен. Тя е битка на идеите за изконните за нас ценности, но едновремено поставя въпроси към битието в различните му стадии на развитие. Това ли е света, който искаме да посторим? Какви грешки е възможно да се наслоят? Старият свят си отива и привидно бързо се изплъзва между пръстите ни макар вече да знаем, че това не е решение взето вчера или преди 10 години. Ние знаем, че това е отдавна планиран процес и в момента се намираме в една междинна кулминационна фаза, в която процесите вече са станали видими.

Получили сме възможност да ги наблюдаваме и ни е дадена частична информация какво се случва, достатъчна за да можем да осмислим битието като променящо се в определени посоки. Ние разбрахме, че от нас не зависи дали ще бъдем боядисани в червено или в синьо, защото тази игра се играе на друго ниво. Нашият цивилизационен избор не е ляво или дясно. Но ние трябва винаги да се стремим да осмисляме битието по такъв начин, че да не изпитваме страх от промените и да залагаме на индивидуалната самозащита на собственият разум и психика така както пазим телата си. Нашият избор и наше право е дали ще успеем да запазим здравия си разум, културните си черти, традициите си, начините си на мислене, вродената скептичност и онази природна интелигентност, която ние харесваме. Макар, че информационните потоци са контролирани от силните на деня, до нас все пак достига през процепите на информационното взаимодействие с истинските интелектуалци достатъчно информация, която да ни сигнализира къде се намираме и какво в най-общи очертания се случва. А това е хигиенният минимум, който всеки един от нас трябва да покрие ако иска да е в съзнание и да не го наричат биоробот.

Има различни начини да демострираш счупванията в дискурса и потенцията за възникване на битие проблемно и нихилистично. Но има автори, които мечтаят. Те се впускат в дебрите на утопията и разказват за едни съвършени социални модели, които първоначално винаги изглеждат много красиви и добре измислени, но вгледаш ли се по-отблизо конструкцията на хуманизма в тях се пропуква и демонстрира своите слабости. Съвършено общество, но обслужвано от роби. Една от най-известните утопии на Т. Мор. Или пък съвършен свят за златните 500 милиона души. Утопистите са опасни мечтатели. Има прекалено много части в конструкцията на съоръженията, които изграждат, които могат да дефектират. Затова дистопиите са много по-образователни. На принципа на негативният опит учи мигновено. В този ред на мисли алегоричният наратив, метафоричните истории демонстрират гаврата със здравия разум прекрасно. Особено когато осъзнаеш, че тези съчинения са отражение на битието ти, на неща, които всеки ден виждаш.

Аз много често обръщам внимание на така нареченото „информационно общество“.Създадох господин Духлев, пратих го в Информационната Агенция, където му бе съобщено, че се е самоубил и е мъртъв. И моят беден господин Духлев два дни лежа и бра душа, че земният му път е приключил. Накрая Информационната Агенция възкреси статута на тялото му и му благодари за това, че е гласувал на изборите. Той остана много доволен, не само, че е жив, но и че се е държал като отговорен гражданин. Такива са моите истории и в тях няма милост към онзи, който се е превърнал от субект на собствената си действителност в обект на външно наложена действителност. Хора, които чакат да чуят какво се случва с тях, дали са щастливи, дали са доволни, дали са здрави – това са хора, които са станали обекти на Информационната Агенция и ако те сами не спрат да ходят при нея, не спрат да слушат какво им говори и в какви филми ги вкарва те никога няма да могат да се откъснат от нея. А могат. Могат да се обърнат и да кажат, че този фрагмент от настоящето се е повредил и трябва да бъде или преработен или ампутиран. Защото ефектът от една модерност, която има толкова дистопичен характер няма как да излезе положителен накрая. Те могат да изберат алтернативните интелектуални пътища. Те могат да изберат разума, който винаги ще ги препраща към старите добре утвърдени морални концепции. Защото както Хюм казва ние не сме толкова различни едни от други. Ако разпитате хората кои са наистина важните неща това са здравето, личното щастие, децата, мира. Той затова говори за емоционалната зрялост, защото през нея и ако тя е налична и добре развита, хората ще могат да осмислят ценностната си система по правилен начин. Да взаимодействат едни с други разумно и така ще се получи общество от индивиди, които имат реалистични очаквания към собственото си съществуване. Индивиди, които отхвърлят директно неща, които са им противоестествени. Като например дистопичните практики. Дистопичните идеи. Нихилистичните констукции. Противоестествените неща. И ако някой има съмнение какво включва списъка с противоестествени неща можем да бъдем така любезни да изброим няколко. Яденето на буболечки, което не е част от нашата култура. Разбиването на модела мъж жена, което противоречи на биологията ни. Списъкът е безкраен и в основата му стои манипулирането на съзнанието и разбиването на ценностната система, подмяната на съдържателният план на стария свят с обърнатите стойности на новия. Защото това са преобърнати стойности. Всички тези модерни практики изглеждат като предверие към нечия болна представа за утопия. Една утопия, която още от сега куца.

Но темата за манипулирането на съзнанието не може да бъде изчерпана. Ние сме свидетели всеки ден на безподобно по обем канализиране на информационните потоци, което води до откровен нравствен и когнитивен хаос. Взимам един господин и с цялата си творческа жестокост го изпращам на операция. Само малко ще го резнат, а той се страхува. Докторът вади флекс миг преди упойката да хване. Когато се събужда от операцията се чувства смутен, но доволен. Разбира, че черепната му кутия е срязана, ципата на церебралния мозък е премахната и освен панта да държи капака на мястото му е сложена и закопчалка отпред за да не хлопа. Пращам го на първата му промивка в луксозен салон, където той споделя, че откакто мозъка му се промива редовно вече всичко му се струва нормално.

Темата за манипулацията е безкрайна. Ако във времена турбулентни и драматични се чувстваш нормално това не говори добре за ципата на мозъка. Време е да се провери дали все още е там. Не дистопията във фантазиите на писателя има разрушителен ефект. А неспособността да уловиш дистопията в реалния живот, защото тя подменя ценностната система с външна и чужда. Говорят ни за 15 минутните градове и едновремено с това унищожават селата. Разума не може да не зададе въпрос по тази тема. Ако искате да добиете концептуално ново, според вас, обитаемо пространство, което да даде на хората всичко в рамките на 15 минути защо не направите едно село свършенно и не поканите хората да се преместят там. 15 минутният град няма нищо общо с комфорта на обитателите му. Нито е практично икономически нито щадящо екосистемата. Защото ние добре знаем, че хората в провинцията стига да искат могат в миг да престанат да бъдат потребители на 70% от продуктите. Това ще повиши устойчивото развитие до небето. Целта е добиването на едни концентрични, неясно защо с кръгла форма при положение, че съвременното градоустройство е обикновено ортагонално замислено, лагери. Това е идея в директен конфликт с разума. Винаги, когато имаме фикс идеи добиваме аномалии. Аномалиите трябва да бъдат коментирани и изобличавани.

Грозната и дразнеща действителност на дистопията внезапно се оказва дори не метафора на действителността, но почти нейно интерпретирано отражение. Познавам хора, които ми казват, че не четат фантастика. И аз се питам колко близо трябва да бъде дулото на пистолета до лицето за да се превърне от фантастика в реалност. Например на двайсет метра е фантастика, на пет метра все още е фантастика вече научна, на пет сантиметра очите се събират и въобще не могат да го видят. Допускам, че момента, в който гръмне вече ще е неоспорима реалност Директен начин за пробив през културните пластове е атаката към традиционната храна за един народ. Опитаха се да ни пласират съждението, че муската е вредна за околната среда. Че бобовите култури са вредни за здравето. Опитаха се да ни пласират яденето на човешко месо, обикновен нечистоплътен канибализъм. Французи наградиха Шведи за сандвич с вкус на човешко месо. И ние няма как да не попитаме от къде знаят какъв е вкуса на човешкото месо? Това ли е тяхната представа за прекрасния бъдещ свят? За да се успокоят сетивата върнаха се на това, което е било изначално планирано. Насекоми в храната.

Комбинирани всички тези аномалии водят до естествения резултат. Човек, който ходи до Информационната Агенция за да разбере жив ли е, мъртъв ли е и как се чувства по тези въпроси. Ако разума не се съпротивлява постоянно на тези неща той в един момент започва да се оплита в тях и да се губи. Губи се представата кое е нормално, губи се идеята кое е редно, морално, правилно. Губи се концепцията какво означава да си културен човек, опростачва се поведението, опростачват се и мислите. За да не се стигне до планово потребление, ядене на каша от стрити човешки кости с овкусители човек трябва постоянно да бъде скептичен към абсолютно всичко, до което се докосва. Така относителната истина става малко по-достъпна. И антиутопията ще получи възможност да остане там, където й е мястото. Като болезнено предупреждение - само в изкуството.