Колко е важно да знаем какво искаме и как да го постигнем, нали? Има едно място, което се нарича мястото "отчаяние". Хората много лесно попадат в него, особено, когато дълго време са ги натискали надолу.  Някой напоследък даде пример с това, че ако достатъчно дълго тормозиш един човек той в един момент свиква с това, че каквото и да прави усилията му ще останат безрезултатни. Днес е много модерно да разглеждаме този феномен през призмата на повреденото семейство, в което единия може да издевателства над другия. Нещастни жени ни споделят, че са събрали по някой друг шамар и това е представено като голяма драма. Но никой не плаче за отнемането на личната воля. Личната воля е нещо безценно и хората трябва повече да се боят не от това дали някой може да те сплаши, а от това дали може да ти отнеме правото сам да разсъждаваш за собственото си съществуване. Това е изключително важно. Това е точката на счупване, която индивида премине ли завръщането обратно за него става много трудно. Не защото е трудно да кажеш какво искаш за себе си, а защото индивида капсулира своята воля в поредица от бариери и задръжки и свиква да не я упражнява.   

Много хора ще кажат - добре, ти сега се опитваш да изкараш, че във всяка една двойка има поне по един мъченик, ако не и по двама. Няма такова нещо. Волята не се опира само до рамката на семейството. Личната воля е нещо, което всеки един човек притежава до размера на потребностите си да я упражнява. Да вземем за пример Мария. Тя мисли, че всички нейни проблеми произтичат от това, че парите, които иска да похарчи за екскурзии не кореспондират на портфейла, с който разполага. Мария е угнетена от липсите и отдава това на различни проблеми в обществото, които я дразнят. Но Мария е разбрала от живота си до момента, че каквото и да прави нищо не се подобрява. Защото Мария се чувства като част от поток морски рибки, които океанските течения управляват. Мария не знае, че може да излиза от течението. Мария е забравила, че света не се изчерпва само с едно течение. Волята на Мария е ограничена до ползването само на подаден маршрут и тя никога няма да излезе от него ако не спре и не се огледа къде е. Волята на Мария е подчинена на удовлетворяването на потребности, които винаги водят до един и същ резултат - несъответствие между набелязаните цели и наличните ресурси.  

Докато Мария не разбие сама кръга на желанията тя няма да може да се отдръпне и да оцени кои желания са автентично нейни и кои желания са резултат от подчинената й воля. И затова семейството е най-добрият пример. Ежедневният компромис на семейството е здравословен, това е същинският принцип на функциониране на обществото. Но ако се случи така, че баланса бъде нарушен и семейството винаги прави това, което само един от двамата иска тогава волята на другия става подчинена. Всички сме го виждали, много хора са го изживявали. Много често, когато чужда воля бъде налагана в прекомерни количества индивида изпада в ситуация на отчаяние и пълна и тотална зависимост от основният актант. Хората спират да искат това, което са обичали и започват да искат това, което "е редно" да искат. Спират да вярват, че действията им могат да променят каквото и да било и се оставят на потока. Когато писах разказа "Електрически ръце" исках да покажа, че дори някой притежаващ уникално предимство и умение може да бъде подчинен и овладян от чужда воля до такава степен, че да се обезличи. Да се обезличи собствената му стойност до такава степен, че той безропотно да изпълнява каквото му се каже. Някои хора подминават този разказ, но той е не само изключително тъжен, но и изключително показателен за това как се унищожава волята и интегритета на един човек. Този разказ продължава да ми е един от любимите. Уж нищо, но ако се замисли човек вкъщност изключително показателен за това как функционират нещата. От най-дребната съставна част на обществото, която е семейството, до най-едрата ако влезем в последващи разсъждения.   

Между другото в един друг разказ, в който изложих проблематиката с рекламата обърнах внимание на това, че в едно пост съвремено общество не е особено важно кои картофи ще си закупи човек. Важно е в индивида да бъде генерирана потребност да консумира точно картофи. Този разказ също е в голяма степен неглижиран, може би поради отсъствието на ярък сюжет, а може би поради своята прекомерна абстрактност. Но той демонстрира вече не опита на волята да възстанови някакъв баланс както е в "Електрически ръце", а той показва крайния резултат от отказа от собствена воля. Аз намирам тези две истории за важни и интересни. Не съм сигурна, че анализа върху собствен текст е най-добрата идея на света предвид факта, че читателят трябва да бъде оставен сам да открие заложените маркери и идеи вътре в него, но от друга страна не виждам нищо лошо в това да дам пример с тези истории. Те са показателни.   Напоследък получих коментар под един от разказите, че е "хубав, но много тъжен" Няма нищо лошо в тъжните истории. Те могат да бъдат поучителни. Те трябва да бъдат поучителни и там, където има загуба на сигурна почва под краката да се формира желание тя да бъде открита, или да бъде сменена позицията, или да се предприеме действие, което да подобри нещата. Тъжните истории не са за децата. За децата пишем истории пълни с оптимизъм и ведро настроение. За възрастните се пишат истории, които посочват, изобличават, намекват, осмиват, провокират, дразнят сетивата. Трябва да има такава литература за да не се случва в действителността. За да не се стига до зоната на това място наречено "отчаяние" е по-добре то да битува само в литуратурата и в изкуството. Тогава тя ще буди приятната и откровена наслада, че такива ужасни неща няма как да се случат в реалния живот.